Пътят на розата от Долината до световния пазар: Увяхва ли националният ни символ?

В период на свръхпроизводство и пандемия сме, розовото масло е много, а продаваме доста по-малко

Това каза пред Dir.bg Пламен Станковски, управител на водеща фирма за етерични масла

Царицата на цветята, символът на любовта и течното злато – тази благоуханна маслодайна роза се откроява не само с изящната си красота, но и със значението, което носи за цялата държава. Рядко по света се отличаваме с нещо изключително, но розовото масло със сигурност е нашият разпознаваем патент и голямата гордост за българската индустрия.

Производството на розово масло, така необходимо във фармацевтиката и козметичните продукти, е трудоемко и все повече са хората, чиито розови масиви остават без работна ръка за обиране на розовия цвят. Изкупната цена на килограм пък е драстично ниска, което принуди протестиращи производители да унищожат полета с маслодайното растение. А в последно време са се появили и много декари със сортове, от които не се произвежда качествено розово масло, заяви управителят на фирма за етерични масла Пламен Станковски пред Dir.bg.

И въпреки че страната ни е една от водещите по износ на ценния продукт, ние може сме позабравили с колко труд и прецизност се създава той, затова няма да е учудващо, ако се запитаме дали розата се превръща в нашия увяхващ национален символ. Заличаването на маслодайното цвете би нанесло щети не само в икономическите отрасли, но и би отнело част от идентичността ни, защото култивационният път на растението от години е преплетен с българската история.

От Дамаск до Казанлък

Маслодайната роза намира перфектните условия да вирее у нас, но всъщност нейният произход не е български. Според историческите източници Розата дамасцена е пренесена от Дамаск в Тракия от войниците на Александър Македонски.

Познатата като Казанлъшка роза или Българска роза най-вероятно е донесена в района на Казанлък през Средновековието – 1652 г., когато има писмени сведения, че растенията започнали да се отглеждат в градините на турски съдия. През този период България е била под турско владичество. През 1593 г. султан Мурад III наредил на съдията да започне отглеждане на рози за нуждите на султанския палат.

Стартът на производството на розово масло – в пределите на Османската империя

Първоначално търговци продавали розова вода на Одринския пазар, произвеждана във вътрешните европейски провинции – край Казанлък, Стара Загора и Карлово.

Същинското производство на розово масло започнало около 1680 г., когато турчин пренася в българските земи гюлапския казан.

Броят на работещите казани в Розовата долина зависи от набрания цвят за годината. Например през 1860 г. в Казанлъшката околия са използвани 1271 казана. В с. Александрово 107, в Шипка 103 и др. Средно от казан са произвеждани по 135 мускала розово масло.

Постепенно българите изобретяват и въвеждат редица подобрения в процеса на производство на розово масло чрез двойна дестилация, заради богатия си опит в производството на ракия, и се превръщат в едни от най-добрите майстори в индустрията.

До Кримската война в българските розопроизводителни райони се произвеждат до 300 хил. мускала розово масло. През 1849 г. са произведени 180 хил. мускала, а през 1852 г. – 300 хиляди.

Част от процеса на създаване на розовото масло

В средата на XIX век започва да се споменава и Розовата долина — общо наименование на подбалканските котловини в района между Казанлък, Карлово и Стрелча. По размери Розовата долина е една от най-големите розови градини в света, а качеството на произвежданото розово масло от местния сорт Казанлъшка роза е ненадминато в много отношения.

През 1820 г. Дончо Папазоглу открива първата фабрика за розово масло в Казанлък. Впоследствие двамата му сина развиват бизнеса и излизат на международните пазари.

През периода 1830-1880 г. като голям износител на розово масло в Англия се прославя фирмата “Братя Гешови” също от Карлово. По-късно откриват и клон на фирмата във Виена.

Значителни количества на лондонския пазар продава и Васил Хаджи Вълков чрез българската фирма “Тотю Станчев – Михайлов и сие” основана в Манчестер.

Според някои исторически източници от този период производство на български територия е било предназначено за над 80% от световното потребление.

През 1912 г. производството бележи връх – страната изнася за Ню Йорк, Париж и Лондон, които се смятат за водещи в парфюмната индустрия. Само от този отрасъл България прибавя 7,43% от общите приходи в хазната. Реколтата от Българска роза е в разцвета си.

Българското розово масло се е утвърдило като луксозен артикул и заема заслуженото си място в луксозния пазар на парфюмерия, козметика, захарни изделия и дори в тютюневата индустрия.

Задават се обаче войни и това забавя прогреса в розовата индустрия.

Розопроизводството след Първата световна война

Периодът от 1919 г. до 1934 г. може да се обозначи като възстановителен процес за розопроизводството. Според историци тогава политиката за икономическите отрасли е била те са бъдат съхранени, но не и насърчавани.

Българските власти обаче реагират веднага след войната и отговарят на тенденциите в международния пазар. Министерството на земеделието и държавната собственост внася законопроект през 1922 г., целящ да популяризира производството.

A постановление на Министерския съвет от 1934 г. също влиза в полза на розопроизводителите, като е фиксирано цената на розовия цвят да е 5 лева за килограм.

Взети са някои защитни мерки за запазването на розовото цвете: през 1925 г. списъкът на стоки със забранен износ включва корени и стъбла на рози, както и други ограничения, свързани с маслодайното растение.

Хората започват отново да търсят лукса, отварят парфюмерийните фабрики, а всички запаси от българско розово масло са продадени. Цената на розовото масло бележи нов рекорд през 1929 г. – 120 000 лв. за килограм.

През 1929 г. с модернизацията на производствения процес броят на дестилериите намалява от 2 798 (към 1906 г.) до 500. През 1935 г. обработката на рози е извършвана само в около 100 модернизирани дестилерии.

След голямата криза през 30-те години на XX век розовите насаждения са почти унищожени.

Розопроизводството след Втората световна война

1945 г., когато е краят на Втората световна война, правителството приема държавна политика за възстановяване и развитие на градините в Розовата долина. Издават се специални постановления през 1956, 1957, 1960 г. Десетки пъти нарастват розовите насаждения.

Създават се и нови сортове рози. Сортът “Свежен”, създаден в Карловско, например дава добив на розов цвят през шестата година около 750 кг. от декар.

Претегляне на розовия цвят

В този период започва просперитетно да се развива и “розовият” период на българската фармация – страната ни започва да произвежда лекарства, които изнася в СССР, а много други държави опитват да откраднат технологията.

След 1989 г. обаче този прогрес приключва – спира износът на лекарства на основата на розово масло, както и разработването на нови медикаменти.

През 1994 г. с регистров номер 052-01 “Българско розово масло” е вписано и в Държавния регистър на Патентното ведомство на Република България като защитено наименование за произход.

Розовата индустрия в страната след 2000 г.

Πpeз 2000 г. в cтpaнaтa имa caмo 9000 декара poзoви нacaждeния, ĸaтo в paмĸитe нa cлeдвaщитe 5 гoдини poзoвитe нacaждeния те се увеличават на 35 000 декара.

В началото на XXI век – 2001 г., на картата на Розовата долина се връща още един район с розови насаждения – Панагюрище. След Първата световна война добивът там е преустановен.

Към 2007 г. годишното розопроизводство от 1,5 — 2 т е насочено основно за износ и представлява 40-50 % от световното потребление.

Розовото масло от реколта 2015 г. достигна рекордните цени от 9000 евро за килограм, а през 2017 г. рекордът дори е подобрен – 10-12 хил. евро на килограм. Това привлича множество инвеститори и бързо се появяват нови розоварни и насаждения.

В този период започва просперитетно да се развива и “розовият” период на българската фармация – страната ни започва да произвежда лекарства, които изнася в СССР, а много други държави опитват да откраднат технологията.

След 1989 г. обаче този прогрес приключва – спира износът на лекарства на основата на розово масло, както и разработването на нови медикаменти.

През 1994 г. с регистров номер 052-01 “Българско розово масло” е вписано и в Държавния регистър на Патентното ведомство на Република България като защитено наименование за произход.

Розовата индустрия в страната след 2000 г.

Πpeз 2000 г. в cтpaнaтa имa caмo 9000 декара poзoви нacaждeния, ĸaтo в paмĸитe нa cлeдвaщитe 5 гoдини poзoвитe нacaждeния те се увеличават на 35 000 декара.

В началото на XXI век – 2001 г., на картата на Розовата долина се връща още един район с розови насаждения – Панагюрище. След Първата световна война добивът там е преустановен.

Към 2007 г. годишното розопроизводство от 1,5 — 2 т е насочено основно за износ и представлява 40-50 % от световното потребление.

Розовото масло от реколта 2015 г. достигна рекордните цени от 9000 евро за килограм, а през 2017 г. рекордът дори е подобрен – 10-12 хил. евро на килограм. Това привлича множество инвеститори и бързо се появяват нови розоварни и насаждения.

Според него в момента родното розопроизводство е донякъде хаотично и неконтролирано. Той определи случващото се като “свръхпроизводство, дублирано с пандемията от COVID-19” и коментира унищожените розови полета от протестиращи така:

“Всеки, който е създал и е отгледал розови насаждения, има правото да реши какво да ги направи. Случва се, че цената е ниска, но това донякъде се получи, защото се появи безконтролно увеличаване на площите с розови насаждения, като една част от тях не са с Българската роза дамасцена, от която се произвежда качественото българско розово масло, а с други видове рози. Така че не знам какво точно са унищожили, но всеки може да вземе решение. Единствено по закон трябва да декларира колко декара е унищожил”.

Пламен Станковски отбеляза, че субсидиите от държавата са от помощ, въпреки че невинаги са били добре насочени.

“За Българската маслодайна роза европейското субсидиране да бъде на база на добив, а не както е досега. Останалите помощи възникват според обстановката и ситуацията”, заяви той и допълни:

Ние сме в период на свръхпроизводство, а то се дублира и с пандемията, където основните купувачи на българското розово масло почти спряха да изкупуват заради това, че няма реализация на фина парфюмерия. И освен че произвеждаме повече, продадохме доста по-малко количество розово масло през изминалата година“.

Станковски обясни, че в тези условия е добре да се предприемат мерки – например тези, които са обсъждали в Министерството на земеделието. Те трябва да субсидират евентуално небране на розите.

По този начин ще се намали производството на розово масло, от една страна, а от друга – ще бъдат подпомогнати селските стопани да си запазят насажденията, а не както се случва в момента, което е по-опасно от това, че някой е отишъл и е изкоренил някакви декари роза. Има много декари розови насаждения, които не са обрани и са изоставени. При тях вече нещата могат да станат почти невъзстановими и това е чиста загуба за тези селски стопани. Защото наистина цената е ниска, трябваше да се подпомогне, но нямаше смисъл да се подпомага брането. Единственото, което ще направим, е да натрупаме нови количества масло на фона на тези, които са залежали предишните години”, подчерта Станковски.

По думите му няма какво да бъде променено в родното розопроизводство, защото сегашният закон е достатъчно регулативен.

Не виждам какво трябва да се промени. Аз изцяло подкрепям този закон, който беше приет. В него се заложиха доста неща, които да регулират производството, да го извадят на светло и да се знае кой какво произвежда, което е най-важното. Трябва да се знае, че розопроизводителните насаждения са Роза дамасцена. И полека да се извадят данни, от които да се направят коректни изводи, защото сега се говори малко свободно за някои неща, което не е много добре. Всеки има някакво мнение, което не е подкрепено с конкретни факти, а е донякъде емоционално“, коментира Пламен Станковски.

Корените на маслодайната Българска роза ще продължават да бъдат вплетени във вековната ни история, но това дали тя се остане на блести като национален символ – зависи от нас като общество – от политиката, от производството, от качеството и от усещането, което поднасяме на света.

източник www.dunavmost.com

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

ЗАРАтустра © 2016 Frontier Theme
%d bloggers like this: