Атанас Капралов представи “Приближаване до взрива” в Стара Загора

kapralov-sz_resized

Атанас Капралов е роден на 13 юли 1958 г. в Димитровград. Завършил е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на стихосбирките „Нежен скитник” /1990/, „Завръщане в слънцето” /1996/, „Голота” /2002/, „Дамгосан” /2006/, “Жив и свободен” /2012/, “Приближаване до взрива” /2018/, на книжката за деца „Цветно чудо” /2008/. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов” за 2008 г. Член на СБП и СБЖ. Бил е главен редактор на в. „Ориент експрес” и директор на ДТ „Апостол Карамитев” – Димитровград. Директор на Националния литературен музей.

Новата книга на Атанас Капралов „Приближаване до взрива“ би представена в къща музей „Гео Милев“ – Стара Загора. Събитието е част от програмата на Маратона на четенето.

Стихосбирката включва стихове, писани от автора през последните 3-4 години. Критиците я определят като „тъжна книга на равносметка, призна в интервю за Радио Стара Загора Атанас Капралов.

„Няма как човек да не натрупа определено количество тъга, когато е преживял и оставил доста години зад гърба си. Особено и когато започне да се разделя със скъпи приятели, със скъпи хора в живота си. След определена възраст тъгата се превръща в ежедневие“, сподели в разговор с Теодора Иванова поетът.

СЛОВО ЗА ПРЕДСТАВЯНЕ НА АТАНАС КАПРАЛОВ

Ще започна и този път с това , което вече неведнъж съм писал за поезията на Атанас Капралов. Ще повторя, че той е сред малкото родени, а не създадени поети, че в неговите стихове звучи гласът на истината, на свободата. И то не защото този глас трябва просто да се чуе, а защото такава е мисията, осъзнатата същност на поета. Да бъде освободен от условностите на света, да осъзнава и обречеността на словото, но пак да свещенодейства с него. И да го изрича с цената на собственото си страдание, породено от ужасяващата неосъществимост на своите звездни блянове.
Изповедност и тъжна самоирония, неистов копнеж за взаимност, преклонение и даже култ към любовта, ненавист към пошлостта – това отличаваше и с това ме приобщи преди време поезията в „Нежен скитник” – дебютната сбирка на този поет.
„Това са стихове, каквито не ми се е случвало да чета отдавна” – бях написал тогава. И още нещо, което ми беше направило впечатление – онова всепроникващо чувство на извисеност и надрастване на битието, което е толкова присъщо на Атанас Капралов, колкото може би и на всеки друг от истинските поети. И то по своему разбира се. Уви, това не е само нравствена опора и небесно вдъхновение, а и стръмна Голгота, непомерен жребий за осенените от своя талант да го устояват…
Колкото горда и щастлива, толкова и незавидна е участта на лирическия „аз” в неговите стихове. Той сякаш е обречен на самота, на вечно скиталчество и неудовлетвореност. Духът му е орисан да се лута в безкрая, да броди в пустините на нощта, унесен да шепне своя безкраен „Монолог” пред вече отдавна несъществуващите „миячи на улици”.
Неговата светла и истинска същност ще проблясва само за миг като златната рибка от едноименната балада, „ще опише дъга над морето” и отново ще потъне в глъбините на своята обреченост. Или пък ще подири утеха на брега /стих.”Сълза”/ в оня страшен и последен жест преди края, с който са си тръгвали толкова много поети, за да подирят и отвъд жадувания цяр за неистовите си терзания.
Защото талантът е и прозрение, което безжалостно убива илюзиите, покълналата надежда, че може лесно да се спечели с „честност срещу хитрост”, срещу хищното жило на подлостта и клеветата. Словото, стихът, уви, понякога изглеждат само като „гърч на уловена пеперуда”. Но и тогава те са бронираният щит, несъкрушимият меч на поета, заченат в магията на космическия дух и Божията всепобедност.
А с тях „Поетите остават живи”, сътвореното с обич и болка от тях е безсмъртно. Страданието е изкупление и път към безсмъртието. Заедно с това поезията на Капралов ни внушава и лично достойнство, презрение към лесния успех, към евтината популярност /”Танго”/ и мечтите за слава, които винаги си остават „кичови”…
Самоотричане и истински хуманизъм, ето още от белезите на стойностното във всяко от неговите стихотворения. Защото от „Нежен скитник” до последната засега книга на Атанас Капралов сякаш наистина са изминали само мигове. А той е помъдрял, станал е по-задълбочен, а на моменти вече и умозрителен. И то не защото е нямал поводи да изневери на творческата си същност, а защото и светът съвсем не се е променил, не е станал по-различен. Поетът също продължава да е истински, но той вече е и „дамгосан”.
Светът е „Тържище”, на което „може всичко да се купи” и продаде, „може всичко да се види”. Светът не може да бъде променен от никого и от нищо, народът – също. Но и Поетът е решен да устоява себе си. Нему е отредена мисията да буди и да провокира. И ето, че лирическият герой на Капралов някак отчаяно се е вживял да е „Пророк”, „Божи пратеник” – има такива стихотворения. Макар да знае, че и това ще е напразно, че в Божиите очи ще си остане само по човешки дързък и още по-подозрителен в очите на неумолимите земни властници.
Високите измерения на духа в поезията на Атанас Капралов отдавна респектират със своята жизненост и автентичност. „Големият поет”, както гласи и едноименното му стихотворение, е „тормоз” за повечето от силните на деня, „той хвърля сянка от самия космос” и „властта продажна диагностицира”. Но така е било и по времето на Овидий, откакто свят светува дори. А днес, когато повече от всякога „В безпощадната битка за постове, низостта с царски жезъл е вече” и „Даже ти да възкръснеш, Апостоле, да й бъдеш слуга си обречен”, това се оказва още по-плашещо и опасно за мнозина.
Така започва стихотворението „Жив”, в което лирическият говорител пресъздава само част от безнадеждната и както в онази Ботевска зима – робска същност на своето отечество, над което „от скотски стон люшкан” висне жив мъртвият символ на събудените и за кой ли път покрусени мечти за истина и справедливост.
Защото Родината е едва ли не като онова момиче от стихотворението „Милостиня” с „гаврошов силует” в мрачината на подлеза. България е сякаш „проклета”, „болнава, боса”, „от вирус повалена”. В нея властват страхът и продажността, гладът и алчността, лъжата, немилостта…Липсва й Духът.
„На живота в долапа са ширнали плъхове” беше писал Пеньо Пенев в онази своя „Епоха”, а в наши дни „змиите – из къщите плъзват”- довъзрича го неговият събрат от града край Марица. И пак като него предизвиква общоприетия вече обществен морал, обявявайки „на публичен търг милосърдие, искреност, вяра”…
Все чувства станали „демоде”, отречени от съвремието ни, за което „умението нищите да лъжеш не е порок, а знак за превъзходство”. И сякаш няма изход. Духът е унизен. Натикан е в дяволската бутилка на бездуховността и отчаянието. Светът се е превърнал в „минно поле” и ти трябва размах на криле, за да се възкресиш и въздигнеш над него.
Затова може би лирическият герой на Атанас Капралов намира глътка свежест, опора за обезнадеждената си същност в миналото, в символните пространства и забравените образи от историята, в представата си за детството, за родния град:

“И преражда се в мен моят град –
луднал сок от тракийски салкъми.
Благославям те,
мъничък свят,
ти си столица на обичта ми”
(„Моят град”)

Ала както Пеньо Пенев преди повече от половин век се оказа неискан в този град, на който стана гражданин. И очевидно опасен за фалшивото му лустро. Така и Капралов – доскорошният и вечен като него Поет на Димитровград, се оказва не „по мярката на духа” за настоящите „помазаници”. И това добре се вижда от неговото „Отлитане”:

„В този свят няма място за мен!
На простака с познание преча,
на мошеника-
с тон откровен”.

Духът на поета, „дамгосаният нежен скитник”, почерпил сили не от жаждата за мъст, а от любов към истината и към свободата, отлита от онзи мъничък свят на завистта и се въззема над света, облита космическите простори на Родината, за да бди над тях(стих.”Духът”). Тъй както „мама бди за мен отгоре”. За да е силен и жив. И свободен! За да изпълни с любов мисията си „кармична”. Да бъде „брат на българите в нужда”.
Такъв е общият тон на Атанас-Капраловата поезия, вдъхновена от протеста на извисената личност, осъзнала до болка собственото си безсилие да се пребори с хаоса и едновременно с това сякаш самоубийствено решена да устоява себе си и своите истини с цената на всичко. В това е и магията на неговите стихове, покоряващата им власт и сила. Но това все пак е неземната власт на Словото, а Властта тук е различна и тя също настъпва – „стяга се кръгът край мен и чувствам – краят наближава”. /”Песничка за великия разпалвач”/
Тук няма милост или прошка – „Тук всяка заповед закон е/и няма място за протест”…/”Звание”/ . Народът-муле, яхнато от дявол, с „герб фалшив”, вече покорно е минал „под ножа на времето” и смърди „на тор”, смърди „епично”!Отечеството – „спи невъзмутимо”…
Родината-майка, онази тъжна, но достолепна „вдовица” от възрожденското ни минало, е вече „балканската курва” в очите на света. Унизена и поругана, тя е сякаш забравена. Душата на човека е „парцал”, с който се изтрива всичко(„Последна зима”). Вселената сякаш е тръгнала да се самоубива, земята е загнила – „като картоф в космическата нива”.
Къде е тук поетът – този „вехт романтик, нахалост своя дух с евтин жест разпръснал”? Какво му остава сред този жалък маскарад, застанал като Хус връз кладата на самотата, превърнал се в „Жертва” на собственото си благородно стремление?
Трябва ли и поетът да се унизи като всеки друг от тълпата, да се боричка „с обезумелия си разум” за слава, власт, пари, разкош?Да загърби всичко, даже себе си… Та нали в неговия „дар небесен се крие тайнственият код – как този свят да се замеси за бъдещия му живот.” /”Код”/
Така, че – „Към върха”, там има спасение – „Там любовта ме чака, там е Бог”. И още -„Сега небето ми е фон-светлинен дъжд от мене капе”. Но за да стигнеш този връх ти трябва и друга опора –обичта. Онази „суперважна съставка в хемоглобина”, която наред с вярата в приятелството и надеждата за възкресение на идеалите от достолепното и чисто минало, дава сили на духа да устоява и да се възземва.
Свято и необратимо „чудото” на любовта тук е колкото абстрактно, толкова и зримо, въплътено. То е „реално”, доколкото и както само любовта може да е реална. „Ежесекундно те обичам и всичко съм населил с теб” – това не е само сакрална формула, прогонваща взаимните страхове. Това е споделената обреченост на лирическия герой. Която го въздига до небесата, прави го истински жив и със свободна воля.
Подобен житейски и творчески статус не е особено често явление. И такава висока, „звездна” лирика!

„И нищо,
Че сърцето ще е спряло-
Животът ще избухне отначало
в мистичната родина на духа…
Но само, ако стигна до върха –

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето”.

Тази целувка е началото на един друг свят. Тя е символ на вселенската любов, а възкресението. Тя е „античната страст, от която е почнало всичко” /”Продължи е, любов!”/.
Наред с образа на родината и мотивът за любовта е ясно откроен в стиховете на Атанас Капралов. Той му е посветил и почти изцяло книгата си – „Голота”/2002/. Стаил за кратко метежността на своя дух и тревожната острота на социалните си вълнения, в своята интимна лирика поетът изведнъж потъва в себе си. Той сякаш си създава друг свят – тих като пристан и свят като олтар, пред който всеки миг е готов да коленичи за съкровена изповед и молитва. Очите, устните, дори сълзите на любимата, са оазис на нежност, към който неистово тегли душата – „пресушена от скитане”. Така се раждат стихотворения като „Урок по нежност”, „Скитник”, „Зимно капричио”, „Неверник”… Както и онази поанта на „Божествен знак”, която събира всичко:

„Ти не можеш да ме загърбиш –
аз съм твоят божествен смисъл!…
А под нас
като знак безсмъртен
този ангелски сняг
топи се.”

Стихосбирката „Голота” е чувствена и неповторима, съкровена изповед на един надмогващ глас, на една властна емоция, бушуваща в почти невъзможните предели на собствената си преосъщественост.
Тази може би вече необичайна за днешния ден книга на любовта звучи едновременно и като копнеж, и като сбъдване. Тя е израз на словообреченост. Както впрочем и цялото досегашно творчество на поета Атанас Капралов.
……………………………………………………………………………………
След „Жив и свободен”, каквото е заглавието на предишната му книга, съвсем естествено е това „Приближаване до взрива” на поета Атанас Капралов. Свободата има цена, а и той винаги е бил от официално неогласените, но видими и ярки, истински лица на съвременната ни поезия. Сегашното негово „Приближаване до взрива” е метафора за края, който е различен за всекиго и неизбежен. За поета също. Неговият лирически герой тук е персонализиран, неповторим, обусловен от мисията, която сякаш му е вменена свише и която го предопределя и води. А краят все още е само предчувствие. Той може да се превърне и в начало. Той е взрив на мечтите и звездните копнежи, на болките и страданията, на очакването и на забравата. Това ни дава сили да загърбим земните си илюзии и да се взрем, да провидим небесната саможертва в името на всичко, от което светът неумолимо ни е отдалечавал. Но което въпреки всичко е възможно. А може би и близко, предстоящо! Някъде там, при звездите, в безкрая на небесното съвършенство, на безсмъртието и вечната истина. Заради тях все пак си е струвало да ни има, да бъдем. В отминалото, сега и тук, в себе си или в изначалните световете на словото, на онази необикновена и пророческа визия, която е „детонаторът” на чувствата и на думите, и която ги превръща в слово.
„В начало беше Словото; – казва евангелистът. и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без него не е станало нищо от това, което е станало”/Йоан 1:1-3/.
Словото е началото и краят, „алфата и омегата”. От него е възникнало всичко. Това ,уви, не е по разума на всеки, макар като знание да е общодостъпно. Богоподобието е небесна даденост, богоизбраност. Както и поезията. А героят на тези стихове е онзи сегашен Христос, за когото пораждащата сила, взривовете на словото са колкото творящи живот, толкова и смъртоносни. Даже любовта, вечната спътница на сътворението, невинаги е в състояние да го прозре и обуздае. Но тя всъщност е както първопричината, така и последствието.Тя е вдъхновението и връзката помежду им. Тя е мостът към звездите. Любовта е изворът на спасение от сянката на смъртта и безверието. Тя е олицетворението на мечтата за земен живот и небесно щастие – реална и неосъществима, осъществена и недостигната, вечна /”Вечни”/. И тук, на земята, и там, в отвъдното /”Премазани от скоростта”/.
Ето така в новата книга на поета Атанас Капралов звучат колкото познато,толкова и по новому гласове и лирически послания, напомнящи както за ежедневните тревоги на България, така и за героите от миналото, за трагизма и величието на българския дух и слово/”Вечни присъди”, „Словото в немилост”/. За поривите на съпружеската и родителската взаимност, за цената на приятелството/”Среща в небето”/, за страданието и кръстните мъки на словото, което е и взривоопасно, и едновременно с това крехко, безсилно да се противопостави на действителността в този свят, сляпо и неистово устремен към предизвестената си гибел.
И сякаш няма надежда, сякаш всичко е вече загубено. Но ето, че пак само словото е в състояние да ни спаси, да ни обнадеждава и окриля. Пресътворяващата сила, неземният устрем на поетичното слово е и живот, и свобода днес. А така е било винаги. Но пак не за всеки, а само за призваните, за онези, които имат дарбата да го носят в себе си, да го превъплъщават.
Поетът Капралов е без съмнение един от тях. Неговите стихове са своебразна опора и знаме. Те са призив и вдъхновение за обезнадеждените. Неговият сякаш извънземен, звезден глас им внушава колкото скръбно и носталгично, толкова и оптимистично да потърсят сили в себе си, да вярват, да мислят и да мечтаят за горди върхове, да покоряват небесни хоризонти.
Но май гибелната власт на порока и разрушенията вече е толкова всеобхватна, а злото е толкова ненаситно, че дори и неговият лирически герой не е далече от мисълта да се предаде. Макар и непобеден, да осъзнае собствената си безпомощност, обречеността на своя заразяващ устрем към звездите.Това се долавя съвсем ясно в едно от най-хубавите стихотворения-”Смяна на местата”:

…„Но днес е епохално късно
да съм на Бога
пръв наместник.

И вече не изпитвам драма,
че е осъдено доброто.
Сърцето ми –
сизифов камък-
търкулва
в ниското
животът…

Сега си сменяме местата,
крив свят,
на злото ненаситен:
смирено лягам ти в краката,
преди от теб да ме изриташ”.

Но така е само тук, в това някак неочаквано признание. И може би изглежда неприсъщо. Защото още в следващите куплети на „Сомнамбули в космоса” и „Миг небе” аз-ът на твореца отново е предишният – зовящ и увличащ, стремителен, космичен. Надраснал земните дребнави страсти, зареян в пространствата на духа, на времето и световете, от които се ражда вярата в любовта и в пресътворяването.
Поетът все така ще продължи да бъде „огледало кошмарно” за хората с нечиста съвест, обсебили този свят и родината. Богоподобна е неговата мисия наистина, макар сама по себе си да изглежда „невъзможна”. Има стихотворение с такова заглавие. И все пак надеждата е жива. Колкото и да е бледа, призрачна и илюзорна.

„След всичко-
удар подир удар!-
ти вече си в клинична смърт.
И няма как да се събудя,
освен с лъжата:
„Виждам път!”…
/”Словото в немилост”/

А пътят всъщност е едно от имената Бога. И в Него е спасението. В словото Му, озвучило и осветило стиховете на Атанас Капралов! И в пречистващата магия на завръщането – към виденията от невинното детство и бащиния дом /”Пролетно завръщане” и „Балада за лудите сълзи”/; към небесната представа за мама; към дядо и баба; към дъщерите, завещани на света, както и стиховете/„Спасителки” и „Сватба”/. И не на последно място към „скръбния” град край Марица, от който си е тръгнал „непотребен”. И сякаш „издухан” от „зловонните провинциални сприи”, които все така ще продължат да надмогват и съдят истината и почтеността. Този град, също като родината от уводното стихотворение, вече е ненужен спомен, изтляващ бавно, като свещица в софийския храм, в новата душа, в „новата кожа” на столичанина. Или виещ по вълчи „от Странджа до Дунав” в онази „утрешна вълча родина”, превзета от „безродници”/”Вълча родина”/.
Ала фалшът и покварата не са само тук. Те са навсякъде и с тях битките се водят непрестанно. Битки за честта и за личното достойнство, за доброто на всички…

„Ти сочиш вездесъщата поквара
с провинциално-столичен адрес…
И уж си водиш битките за чест,
а всъщност –
водиш битка за България!”
/”Битки на честта”/

Но и светът също като родината вече е „смъртник”. Те трябва да бъдат заченати, да се родят отново. Да бъдат преосветени от истината, от любовта и саможертвата.
Това всъщност е и лайтмотивът, посланието на тази поредна забележителна книга на Атанас Капралов. Повечето от стихотворенията в нея са като мини-взривове на сърцето и паметта, които осеняват с мълниите на откровението и със светлината на изповедността, на прозрението.
Вече казах, че Капралов е истински поет, поет по призвание, чиято многозначна образност и стилистика са ярки и въздействащи. Те покоряват и разтърсват, карат ни да се освестим, да познаем себе си и света. Да се покаем за своите и за чуждите грехове и да се пречистим на прага на вселенския взрив, който предстои и на който сме обречени по рождение.
Поезията на Атанас Капралов е сякаш контрапункт на времето, в което живеем. Тя може би наистина е като „мостра за живота бъден”, а „Приближаване до взрива” е неговото своеобразно предупреждение за бъдещето, за утрешния ден на всекиго от нас и на човечеството.

Стара Загора, 17 април 2019 година Йордан НАНЧЕВ

loading...
ЗАРАтустра © 2016 Frontier Theme