Руското семейство, прекарало 40 години в пълна изолация в Сибир, без да знае за края на войната

rusia-sibir-1_resized

Сибирското лято не трае дълго. Снегът се топи през май, а студеното време се завръща отново през септември, заледявайки тайгата: безкрайни километри разпръснати борови и брезови гори със спящи мечки и гладни вълци; стръмни планини; бели реки, които се изливат бурно в долините; стотици хиляди ледени блата. Тази гора е от последните истински диви места на Земята. Простира се от най-далечните арктически региони на Русия чак на юг до Монголия, на изток от Урал до Тихия океан: 13.1 милиона квадратни километра пустош, с популация извън шепа градове, наброяваща едва няколко хиляди души.

Когато дойдат топлите дни обаче, тайгата разцъфва и за няколко кратки месеца изглежда почти приветстваща. Точно тогава човек може да види най-ясно този скрит свят – не от сушата, тъй като тайгата може да погълне цели армии от изследователи, а от въздуха. Сибир е източник на повечето нефтени и минерални ресурси на Русия и през годините дори най-отдалечените райони са обработвани.

Така стигаме до далечния юг на гората през лятото на 1978г. Хеликоптер е изпратен да открие безопасно място за кацане, където да свали група геолози на 150км от монголската граница. Машината се спуска над гористата долина на река Абакан. Склоновете на долината са стръмни, на места почти вертикални, а боровете и брезите са толкова на гъсто, че няма начин да направят място за кацане.

Но надничайки напрегнато през предното стъкло в търсене на пролука, пилотът забелязва нещо, което не би трябвало да е там. Сечище, на 1800м в планината, между борове и лиственици и белязано от дълги, тъмни бразди. Озадаченият екипаж на хеликоптера прави няколко прелитания, преди да стигне до заключението, че това са признаци на човешко обитание – градина, която съдейки по размера и формата на сечището, трябва да е там от доста време.

Изумително откритие. Планината е на повече от 240км от най-близкото селище, на място, което никога не е изследвано. Съветските власти нямат данни за хора, обитаващи този регион.

На четиримата учени, изпратени там, за да търсят желязна руда, им е казано за видяното от пилота и това ги разтревожва и озадачава. „По-малко опасно е да попаднеш на диво животно, отколкото на непознат.“ – отбелязва писателят Василий Песков за тази част на тайгата. И вместо да изчакат във временната си база на 15км, учените решават да проучат. Водени от геолога Галина Писменская, те избират ясен ден и пълнят раниците си с подаръци за потенциалните им нови приятели – макар за всеки случай да проверяват и дали са си взели пистолетите.

rusia-sibir-2_resized

Докато натрапниците се катерят по планината, насочвайки се към мястото, посочено от пилота, те започват да попадат на признаци за човешка дейност: пътека, тояга, мост над поток и малка колиба, пълна със сушени картофи. Писменская разказва:

„До потока имаше къща. Почерняла от времето и дъжда, колибата беше зарината от всички страни с кора, дъски и колове. Ако не беше прозорец с размера на джоба на раницата ми, щеше да е трудно да повярваме, че там живеят хора. Но хора имаше, без съмнение… Пристигането ни беше забелязано, както разбрахме.

Ниската врата изпука и фигура на много стар мъж се показа на дневната светлина, направо като от приказка. Бос. Облечен с риза от зебло, цялата в кръпки. Носеше и панталони от същия материал, също в кръпки, имаше и несресана брада. Косата му беше разчорлена. Изглеждаше изплашен и нащрек… Трябваше да кажем нещо, затова започнах: „Здравей, дядо! Идваме с добро!“

Старецът не отговори веднага… Най-накрая чухме мек, несигурен глас: „Е, след като сте дошли чак до тук, по-добре влезте.“

Гледката, посрещнала геолозите на влизане в колибата е като от средновековието. Нескопосано построена от подръчни материали, къщурката е едва ли не дупка в земята – „ниска бърлога, студена като мазе“, а подът се състои от картофени обелки и черупки на жълъди. Оглеждайки се в тъмнината, посетилите установяват, че стаята е една. Тя е претъпкана, плесенясала и изключително мръсна, с провиснали греди… и дом на семейство от петима:

„Тишината беше нарушена от ридания и вопли. Едва тогава видяхме силуетите на две жени. Едната беше в истерия и се молеше: „Това е за греховете ни, за нашите грехове“. Другата беше зад колона и се свлече на пода. Светлината от малкия прозорец падна върху големите й, ужасени очи и осъзнахме, че трябва да излезем възможно най-бързо.“

Начело с Писменская, учените излизат бързо от колибата и се оттеглят на няколко метра, след което изваждат малко храна и започват да ядат. След около половин час вратата отново се отваря и от нея се показват старецът с двете си дъщери – вече по-спокойни, макар очевидно изплашени, но и любопитни. Предпазливо тримата се приближават и сядат до посетителите си, отказвайки всичко, което им е предложено – сладко, чай, хляб – продумвайки „Това не ни е позволено!“. Когато Писменская ги пита дали някога са опитвали хляб, старецът отговаря: „Аз съм ял. Но те не са. Никога не са виждали хляб.“ Той поне говори разбираемо. Дъщерите говорят изменен от изолацията език. „Когато сестрите говореха помежду си, звучеше като бавно, заглушено гукане.“

Постепенно, в течения на няколко визити, пълната история на семейството изплува. Старецът се казва Карп Ликов и е от старообрядците – член е на руска секта, която почита стил, непроменен от 17-и век. Старообрядците са преследвани още от времето на Петър I, а Ликов говори така, сякаш е било вчера. За него Петър е личен враг и „антихрист в човешка форма“ – нещо, което той настоява, че е доказано от кампанията на царя да модернизира Русия насилствено, отрязвайки брадите на християните.

Нещата стават по-зле за семейство Ликови, когато болшевиките атеисти идват на власт. Изолираните общности старообрядци, които са избягали в Сибир от преследванията, започват да се оттеглят още по-далеч от цивилизацията. При чистките през 30-те, когато и християнството е на подбив, комунистки патрул застрелва брата на Ликов в покрайнините на селото им. Тогава той грабва семейството си и изчезва в гората.

Това се случва през 1936г, когато Ликови са само четирима – Карп; съпругата му Акулина; син на име Савин, на 9 години; и Наталия, дъщеря на 2 години. Грабвайки вещите си и малко семена, те потъват дълбоко в тайгата и живеят в различни набързо издигнати колиби, докато накрая не се установяват на откъснатото от света място. Още две деца се раждат в дивото – Дмитрий през 1940г и Агафия през 1943г – никое от децата не е виждало друг човек, освен роднина. Всичко, което Агафия и Дмитрий знаели за външния свят, били научили изцяло от историите на родителите си. Основното забавление на семейството, отбелязва руският журналист Василий Песков, „било всеки да разказват сънищата си“.

Децата знаели, че има места, наречени градове, където хората живеят натъпкани във високи сгради. Били чували, че има други страни, освен Русия. Но тези идеи били просто абстрактни за тях. Единственото им четиво били молитвеници и стара семейна Библия. Акулина използвала евангелията, за да учи децата да четат и пишат, като остри пръчки потопени в сока на растението орлови нокти служили за писалки. Когато на Агафия показали картинка на кон, тя го познала от историите в Библията.

Но докато изолацията на семейството е трудно да бъде възприета, тежкият им живот не е. Стигането до дома на Ликови пеша било изключително трудно, дори с помощта на лодка по реката. При първата си визита, Песков – който се обявява за главен хроникьор на семейството – забелязва, че са пропътували 250км, без да видят никакви признаци на цивилизация.

rusia-sibir-3_resized

Изолацията прави оцеляването в дивото почти невъзможно. Зависими изцяло от собствените си ресурси, Ликови се борели да заменят малкото неща, които взели със себе си в тайгата. Направили си галоши от дървесна кора и клони, вместо обувки. Дрехите шиели и кърпели, докато не се разпаднали, след което ги заменили със зебло.

Ликови носели със себе си чекрък, както и частите на тъкачен стан – местенето на тези неща от място на място, докато отивали все по-дълбоко в тайгата е изисквало много трудни и дълги пътувания – само че не са имали технологията да заменят метала. Два чайника им служели много години, но накрая ръждата ги победила и единствената им алтернатива била брезовата кора. Понеже тя не може да се слага върху огъня, готвенето станало доста трудно. Когато Ликови са открити, те се изхранвали с картофени кюфтета с ръж и конопено семе.

В някои отношения, пояснява Песков, тайгата предлагала някои изобилия: „До колибата имало чист, студен поток. Лиственица, смърч, бор и бреза предлагали материал, колкото може да носи човек… Боровинки и малини винаги имало под ръка, дърва за огрев също, а кедровите ядки падали направо върху покрива.“

Въпреки това Ликови постоянно живеели на ръба на глада. Едва в края на 50-те, когато Дмитрий съзрял, семейството можело да лови животни и да използва месото и кожите им. Без оръжия и дори лък, те ловували като копаели трапове или преследвали дивеча през планините, докато животното не се изтощи и не припадне. Дмитрий развил изключителна издръжливост и можел да ловува бос през зимата, понякога не се връщал с дни, като спял на открито при минусови температури и носел млад елен на раменете си. Твърде често обаче нямало месо и диетата им била еднообразна. Дивите животни унищожили реколтата им от моркови и Агафия наричала 50-те „гладните години“. „Хранихме се с листа от офика“, разказва тя. „Корени, трева, гъби и кора от дърво. Постоянно бяхме гладни. Всяка година имахме семеен съвет, за да решим дали да изядем всичко или да оставим нещо за семена.“

Гладът бил постоянно надвиснала опасност при тези обстоятелства и това си проличало през юни 1961г. Ледът убил всичко в градината им и през пролетта семейството трябвало да преживява на дървесна кора. Акулина избрала да храни децата си и същата година умряла от глад. Останалите били спасени от чудо: единствено зрънце ръж покълнало в градината им. Ликови направили ограда около него и го пазели ден и нощ от мишки и катерици. Стъблото дало 18 зрънца и с тях те успели да възстановят ръженото поле.

Опознавайки семейство Ликови, геолозите осъзнават, че са подценили способностите и интелекта им. Всеки член на семейството имал индивидуален характер; старият Карп обикновено бил възхитен от най-новите иновации, които учените носели в лагера им. Макар упорито да отказвал да повярва, че човек е стъпил на Луната, той се адаптирал към идеята за сателитите. Ликови ги забелязали още през 50-те, когато „звездите започнали да препускат бързо през небето“.

Най-много го изумила прозрачна целофанова опаковка. „Боже, какво са измислили – като стъкло е, а се нагъва!“. Карп държал на статуса си на глава на семейството, макар вече да гонил 90 години. Най-големият му син, Савин, се обявил за непреклонен арбитър по отношение на религията. „Беше силно вярващ, но суров човек“ – казва баща му за него. Карп бил разтревожен какво ще се случи със семейството след смъртта му, ако Савин поеме контрола. Най-големият син щял да срещне малко съпротива от Наталия, която така и не успяла да замени майка си като домакиня и шивачка.

По-малките деца от друга страна, били по-открити към промяната и иновацията. „Фанатизмът не е толкова дълбоко загнезден у Агафия“ – отбелязва Песков и осъзнава, че най-младата от Ликови имала чувство за ирония и можела да се подиграва на себе си. Необикновената реч на Агафия – имала певчески глас и разпъвала прости думи в многосричия – убедила посетителите, че е малоумна, докато всъщност била доста интелигентна и отговаряла за следене на времето, при положение, че семейството не разполагало с календар. Не бягала от тежката работа, копаела ново мазе през есента и работела на лунна светлина, когато слънцето залязвало. Когато Песков я пита дали не я е било страх сама в дивата гора, тя му отговаря: „Че какво може да ме нападне тук?“

От всички обаче, Дмитрий се оказва любимец на геолозите – опитен любител на природата, който познавал всички настроения на тайгата. Той бил най-любопитен и вероятно най-открито настроения член на семейството. Именно той направил семейната печка и кофите от дървесна кора, които използвали за съхранение на храна. Дмитрий прекарал дни в рязане и поваляне на всяко дърво, което Ликови използвали. Вероятно не е изненадващо, че именно той бил най-изумен от технологиите на учените. Щом отношенията им се подобрили до толкова, че Ликови били убедени да посетят съветския лагер надолу по течението, той прекарал много щастливи часове в малката дъскорезница, чудейки се колко лесно един кръгъл трион може да реже дървото.

Карп Ликов води дълга и неуспешна битка със себе си да ограничи цялата тази модерност. Когато все още опознават геолозите, семейство Ликови приемат само един подарък от тях – сол. С течение на времето обаче вземат повече. Приветстват помощта на техния специален приятел сред геолозите – Ерофей Седов, който през повечето време асистирал с посяването и събирането на реколтата. Приемат ножове, вилици, зърно и дори лист и хартия, както и фенер. Повечето от тези иновации били бързо възприети, но грехът на телевизията, с която се сблъскали в лагера на геолозите, се оказал неустоим за тях.

На редките си визити, те сядали и гледали. Карп сядал директно пред екрана. Агафия наблюдавала, надничайки от вратата. Тя се опитвала да прогони греха с молитва – шепнейки и кръстейки се. След това и старецът се молел.

Вероятно най-тъжното от странната история на Ликови е скоростта, с която всичко за тях пропада след като възстановяват контакта си с външния свят. През есента на 1981г три от четирите деца последват майка си в гроба само в рамките на няколко дни. Според Песков, смъртта им не е била, както може да се очаква, от излагането на болести, към които не са имали имунитет. Савин и Наталия страдали от бъбречна недостатъчност, вероятно в резултат от диетата им. Дмитрий обаче умрял от пневмония, която може би е започнала като инфекция, получил от новите си приятели.

Смъртта му разтърсва геолозите, които отчаяно се опитват да го спасят. Те предлагат да повикат хеликоптер и да го закарат в болница. Дмитрий обаче отказва да изостави семейството и религията си. „Това не ни е позволено. Човек живее колкото Бог му е отредил“ – прошепва той преди да умре.

След като тримата са погребани, геолозите се опитват да убедят Карп и Агафия да напуснат гората и да се завърнат при роднини, които са оцелели след толкова години чистки и все още живеят в старото им село. Но никой от тях не иска и да чува за това. Те възстановяват старата си колиба, но остават близо до стария си дом.

Карп Ликов умира в съня си на 16 февруари 1988г, точно 27 години след съпругата си. Агафия го погребва в планината с помощта на геолозите, след което се връща обратно в дома си, убедена, че Бог ще й помага. И наистина остава там. Четвърт век по-късно, вече на 70, това дете на тайгата все още живее само, високо над Абакан.

Източник:  iskamdaznam.com

Подобни публикации


loading...
ЗАРАтустра © 2016 Frontier Theme